Денвър, Колорадо

Денвър е столицата на щата Колорадо. Наречен е „Градът на една миля“, защото надморската му височина е точно 1609 м., което е една миля. Централната част на Денвър се намира на 24 км. източно от полите на Скалистите планини. Местоположението на града, в близост до богатите на минерали планини е привлякло в региона много минни и енергийни компании. В началото на века е имало усилен добив на злато и сребро. Денвър е основан през 1858 година като миньорско поселище, в пика на "златната треска".

Тук се чувствах като у дома си. Нямаше нищо особено, но планината си е планина. По лицата на хората имаше вятър, бяха по-одухотворени и стабилни. Само това беше мястото, където ми се щеше да се задържа за повече време. Въпреки, че е голям град, тук липсваше типичната атмосфера на стрес и напрежение във въздуха. Хората бяха други.

Една сутрин излязох да си търся хубаво кафе. На един ъгъл стояха двама тъмнокожи мъже и ме гледаха с неприкрит интерес. Чудеха се, защо се въртя и оглеждам толкова объркано. Единият беше поне два метра висок, с широки плещи и добре поддържано тяло. Облечен в спортно-делови костюм, но някак си го беше съчетал с масивни ланци и едър златен часовник. Другият мъж беше също толкова висок, но слаб и не толкова набиващ се на очи. Първият ме заговори усмихнат, предлагайки услугите си. Личеше си, че ми се радват искрено. В техните очи сигурно съм изглеждала много невинно: някакво неориентирано момиченце, сънено, с разхвърляни на всички посоки къдрици. Заговорихме се. От дума на дума стана ясно, че са от Африка, но от години живеят тук и развиват бизнес. Не питах какъв. Разказах за нашата прекрасна страна, разказах за себе си и какво правя тук. Разговорът течеше много искрено и сърдечно, но един час отлетя на улицата ей така. Трябваше да тръгвам. Мъжете ме поканиха на среща вечерта, като казаха, че ще ме вземат от хотела. По-едрият си остави визитката и каза да се обадя като се прибера, ако имам желание да се видим отново вечерта. Прегърнахме се и тръгнах.

Следобяд се прибрах много изморена от цял ден обикаляне по програмата, но не бях забравила поканата за среща. Извадих визитката и едва тогава видях, че човекът е собственик на самолетна компания. И ме достраша. Някак си започна да ми изглежда опасна тази вечеря и дълго мислих, дали да се обадя, или не. Накрая си казах, че от „приключения“ нямам нужда и не звъннах, въпреки, че вътрешният ми глас каза, че всичко ще е наред. Можеше да имам прекрасна вечер, но можеше и да нямам. Знам колко съм наивна, лекувам се.

Високите сгради тук бяха сравнително малко.

Много особена светлина. Дали от надморската височина, или заради отраженията в стъклените прозорци на сградите, не знам.

По улиците - изрисувани пиана. Сядаш и си свириш. Имаше прекрасни музиканти, в лицето на случайни минувачи, прибиращи се от работа.

Както и в другите градове на САЩ, така и тук - нашествие на този вид катерици.

Най-интересната част за мен беше този огромен магазин за планинска екипировка. На снимката се вижда една четвърт от него. Успях да го разгледам като хората на две части.

И понеже няма почти никакво движение, спокойно човек може да застане по средата на улицата и да снима.