Изредиха се месеците, гъсти, наситени, емоционални и цветни

Януари беше черен със златисти ситни точици, които почти не се забелязваха на фона на чернотията. През този месец започнах ясно да виждам сценариите, по които се движа, даже успях да коригирам някои от тях. Това веднага се отрази на отношенията ми с няколко човека, двама на брой, които не бяха съгласни (съзнателно или не) да се откажат от познатия им за мен образ. Попаднах в особено интересни ситуации, в които трябваше да защитавам и отстоявам, това което ми е останало, да поставям себе си на първо място и да казвам категорично „не“. Общуването с нарцистичните ми приятели, течеше предимно в опити да бъда убедена в техните вярвания, да бъда осъдена за моите виждания и да бъда подчинена. С болка, но без съжаление се сбогувах и с двамата. Избрах в живота ми да остават само хората, с които общувам „сърце със сърце“. Без прегради, без маски и роли, без изисквания и очаквания, като се приемаме и обичаме точно такива каквито сме. 

Февруари беше чисто сив, с метален привкус.  Ходих до Валенсия - нищо не усетих. Нямаше го любопитството, откривателския дух и желанието да се забъркам в един куп улични истории с хубав край. Това на моменти ми се струваше притеснително, но няма как да се насили човек да чувства, като не му се чувства.  

Март беше определено оранжев. Започнах курс по керамика, чакан близо 8 години за нашия град и това ме изпълни с много вътрешна тишина и самовглъбяване. Разпиляната енергия започна да се събира, а оттам и силите ми се възвърнаха. 

От април насам основните цветове за фон се менят, като присъстват и различни геометрични шарки. Отметнах много работа, и вътрешна и външна. Старая се да не се подхлъзвам в ролята на спасител. Да се втурвам да спасявам целия свят и да откликвам на всяка молба, само защото хората не искат да поемат последствията от решенията си. Опитвам се да спазвам трите работещи правила:

1. Само тогава, когато ми поискат.
2. Само толкова, колкото ми поискат.
3. Само, ако това не пречи на мен.

Осъзнах колко дълго съм поемала отговорност за действията и емоциите на другите, искано или пък направо изисквано. Спрях също да търся в себе си и/или да поемам вината за случването на различни моменти, оставих я на тези, които е редно да си я поемат. 

Явно годината се очертава за мен да развива човешките взаимоотношения. И тук да не забравя да спомена мъжете на които попадам. Откровени мухльовци, неуверени в себе си, с нелекувани комплекси, неспособни да вземат решения, да оформят лично мнение, с очевидна липса на емоционална интелигентност. Съжалявам, че звучи толкова грубо, но е така. Няма да отварям темата за морални качества, кавалерство, смисленост, възприятия за света и т.н. И не ги избирам аз такива, защото не търся някой за избиране, просто всички мъже с които се запознавам в последната година са подобни на описаните с някакви вариации. Светът ли се е променил толкова без да съм разбрала или е някаква нова характеристика за Бургас ? В града се и вихри нов израз в мъжките среди: „Кой работи при жива жена?“. Вече познавам няколко такива, на които приятелките им работят, даже на по две места, а те по цял ден са навън с компания или играят на компютърни игри в къщи. Страшно да му стане на човек :)

Разбирам жените, които искат да си доказват, че могат да се справят сами с всичко, че са самостоятелни и самодостатъчни, някога и аз бях такава. Това ми докара проблеми с детеродните органи, защото несъзнателно потисках, насилвах и кастрирах жената в себе си, доказвайки си колко нямам нужда от мъж. Според някои психолози, еманципацията е довела до такъв огромен бум в последните години на случаи на рак и други заболявания при репродуктивните органи и на двата пола, вметка само. Правех сама основни ремонти, грижех се за целия род, постоянно бях на педал за организирането на какво ли не, правих всичко сама. Без да се усетя влязох в ролята и на майка и започнах да се отнасям с мъжа до мен като с детето ми, което трябваше да бъде постоянно обгрижено. Ясно е какво стана с връзката ни. 

След много драми преди няколко години стигнах до жената в себе си и искам да си остана такава, а мъжът ми да е мъж. Да се държи уважително, с грижа и внимание; като каже нещо да го прави; да се сеща сам да взема тежките чанти от ръцете ми, а не да го моля с уговорки при това; да не ме бута пред вратата за да мине пръв; да не иска аз да плащам всички сметки, за да събира за еди какво си; да взема сам решения; да ме изпраща когато се налага до нас, спирките, гарите и да ме взема; да сменя той кранчетата, а не да ми обяснява как аз да го направя. Ей такива дребни неща като за начало. Както споменах вече няма да отварям темата за личните качества, предмет на друг разговор е. 

За сега годината е много интересна, може би ще става още по. Наблюдавам всички случващи се процеси в общуването с „научна“ любознателност. Интересно ми е, изследвам, гледам и виждам, не си затварям очите за нещата, които не ми харесват, подчертавам онези които ми харесват. Уча се ежедневно.