Към Да и Хану – втора част

В късния следобед пристигнахме в селцето Скурбучан (Skur Buchan), където трябваше да пренощуваме и да оставим Марин.

Мястото ни омагьоса още в първите секунди! Все едно се върнахме със сто години назад. Разнообразие от домашни животни, натрупани купи сено, обработени и поддържани градини с различни посеви, а хората, повечето в традиционни дрехи, седят на групички и си говорят. Потънахме в това усещане и не искахме да излизаме от него. 

Скурбучан от високо. Снимка: Петър Паунчев

Снимка: Петър Паунчев

Пред нас се задаваха група деца в училищни униформи, които бяха приключили с ученето за деня. Марин веднага разпозна две момчета от тях, но и те я разпознаха. Срещата им беше толкова сърдечна и искрена, че ми се насълзиха очите. По-малкият от двамата беше не по-голям от 10 години. Много ме впечатли това дете. Разбра, че ще спим у тях, понеже бяха може би единствената къща за гости в селото. С много добър английски и доста адекватно ни покани в къщата си, искаше да ни помогне и с багажа (ние отказахме). Навигираше ни докато преминавахме и прескачахме различни вадички и рекички, настани ни и чак тогава отиде да търси майка си. Всичко това го направи с достойнство и мъжество, рядко срещано при децата в моя свят. 

Оставихме Марин в къщата да чака домакинката, а ние веднага хукнахме към манастира, за да хванем на високо последните слънчеви лъчи. Монасите тъкмо бяха свършили с вечерната си молитва и вече си миеха зъбите, докато малките все още четяха от молитвените книги. Заговорихме си с един монах, който усърдно ни покани на сутрешната пуджа. Отново ме впечатли възпитанието на тези хора, високата им образованост и любознателността, която имат към света. Винаги беше истинско удоволствие да общуваш с тях, монасите. Нямаха никакви предразсъдъци към пол, религия и етнос. 

Снимка: Петър Паунчев

Вечерта я прекарахме с Петьо на терасата. Необичайно топла вечер с ярка луна и в пълна тишина. Просто седяхме и се наслаждавахме на абсолютния покой.

Стаята за гости. Типичните ниски масички, на които се хранят местните. Седи се на земята и всички се хранят заедно, и гости и домакини. Снимка: Петър Паунчев

Скурбучан не е туристическо място. Тук рядко идват външни хора. Може би и затова беше толкова натурално и самобитно. Селото е доста голямо в сравнение с другите в района, има близо 300 домакинства. Занимават се основно със земеделие и животновъдство, като са се специализирали в отглеждане на кайсии. 

На другата сутрин се събудихме от тибетска нежна мантра, която идваше от манастира и се разнасяше из цялото село. Часът беше 6.30. Помислих си, че това е много красив начин да започнем деня.

Редът на закуска беше задължителен: една чаша топла вода, след това чаша солен чай, чаша сладък чай с мляко и чак след това може да хапнем кисело мляко, чапати и омлет. Събрахме багажа, сбогувахме се с всички, включително Марин, и потеглихме за Да и Хану. 

Стопаните на къщата.Снимка: Петър Паунчев

Нашият шофьор беше много болен, с висока температура и треска и трябваше да спрем на едно място да повръща. Дадохме му лекарства, за да се стабилизира и го наблюдавахме внимателно по време на шофирането по тесните и опасни пътища.  

Преминахме през Хану, разходихме се и си тръгнахме бързо. Разбрахме, че няма да видим нищо тук. Това не бяха места за преминаване и гледане. Тук трябва да се остане за неизвестно време и да се общува с местните, за да се усети атмосферата и да се разбере тяхната култура. Не е нещо, което може да се случи за ден. 

 

Къща в село Да. Снимка: Петър Паунчев

На площада в Да ни чакаха три жени, седнали в самия център, облечени със специфичните им носии и цветя на главите. По позата и очакването в погледите разбрах, че това е част от препитанието им – да бъдат снимани от туристите срещу заплащане. Не исках да участвам в това. Поразходихме се, за да намерим място за обяд, нямаше такова. Една жена се завъртя около нас и този път Петьо я пита дали може да я снима.

Снимка: Петър Паунчев

Хората тук са различни от ладакците, и на външен вид и по вярвания. Те са част от индоарийска дардска общност, изключително затворена, наброяваща днес близо 2000 души. Наричат се „брогпа“, което буквално се превежда „планинци“. Обществото на Дардите наброява близо 5 милиона и обитават  предимно Северен Пакистан, Северна Индия и Източен Афганистан. По религия са мюсюлмани, като изключение правят брогпите, които са будисти, анимисти или изповядват бон. 

Всъщност, много интересно и професионално изследване за тях имат двама българи, Александър Богданов и Пролетина Робова. Прекарали са месеци с тях, за да  документират техните застрашени от изчезване религиозни вярвания и фолклорни традиции. Проучванията им се намират лесно на български език в мрежата. 

Както писах и преди само две от техните села са отворени за туристи и то със специални разрешителни. Ако все пак искате да видите местата си отделете повече дни.