Ламаюру (Lamayuru)

Нямахме нищо организирано за тук и смятахме да реагираме в движение. Премрели от глад  спряхме на едно крайпътно ресторантче с препариран як отпред, което предреши следващите ни дни изцяло. 

Собственикът, усмихнат до ушите будист със силно изразени тибетски черти ни посрещна с непресторен ентусиазъм. Бяхме единствените му клиенти за деня. Последва бърза уговорка храната да не е люта, а той направо ни донесе да опитаме каквото има готово и да си преценим сами. Всичко беше идеално. Питахме го за нощувка в Ламаюру и се оказа, че той самият има къща за гости. Цената беше ниска и имаше топла вода, което беше напълно достатъчно за нас. След обилния обяд, човекът затвори ресторанта и ни проводи до селцето за да ни настани у тях. Домът му беше голяма стара семейна къща, а вътре бяха жена му, внукът му на 2 години и две помощнички. 

Срещата с жена му почти ме вцепени! Едра висока жена, отново с тибетски черти, с изпънато като струна тяло и широка усмивка. Силата от нея извираше на талази и се носеше навсякъде. Инстинктивно и аз си изправих гръбнака и изпратих умората някъде другаде, за да се събера. Докато ни показваше къде какво има и какви са правилата на къщата я наблюдавах внимателно и изпитах истинско възхищение към тази жена! 

Вечеряхме всички заедно, правило в местните къщи за гости. Докато се занимавах с детето, което просто дойде и седна в мен (с напикани гащи), Петьо си говореше с буржоазна възрастна французойка, която беше другият гост в къщата. След като видя салата с пресни зеленчуци, французойката заяви с тържествен тон, че откакто е в Ладак не е яла никакви пресни плодове и зеленчуци и изобщо нищо, което не преминало през термична обработка, защото не иска никакви зарази. Докато се червях от срам и неудобство заради европейката, все пак сме от една култура,  стопанката на къщата веднага й отговори. Каза й, че това е нейно решение дали ще яде или не, че нейната къща е чиста, храната й е чиста и всички те са чисти хора. Това не е някакво мизерно място в Индия, където може да се заразиш с какво ли не. Каза всичко това добронамерено, но с непреклонно намерение и чест. Французойката реагира с егото си в началото и промърмори нещо на себе си, но после си изяде цялата салата. 

Аз използвах вечерта да общувам максимално със стопаните. Мъжът се оказа, че е бил кмет на селото 7 години, но това го разбрах първо от снимките по стените, където се виждаше как той изнасяше речи на микрофон и други снимки с явно важни личности. Беше много искрен и любознателен човек и направо ми пълнеше душата. Колкото аз го разпитвах, толкова и той мен. От къде съм, с каква валута сме в България и най-важния за него въпрос, колко е голямо семейството ми. Не опита да прикрие тъгата и съчувствието си след като му казах, че семейството ми е от 3-ма души. Започна да разказва за неговия голям род, като не пропусна и далечните си братовчеди. Преминахме към темата за пътуванията и какво правим тук. Казах му, че Ладак е голямата мечта на живота ми от 20 години и е последната неизпълнена. Той ме гледаше изумено и не вярваше на ушите си, че това сурово и пусто място може да бъде мечта на някой. Реши, че не съм пътувала достатъчно и не съм видяла нищо и за да си отговори на тази мистерия ме помоли да изредя държавите, които съм посетила. След като чу дългия списък с места, като особено въодушевено ме пита за Париж, вече съвсем недоумяваше и бързо заключи, че съм живяла в района в предишен живот. 

Попитах го за двете момичета, които им помагаха, на видима възраст между 12 и 14 години, дали са негови деца, понеже нямаха тибетски черти, а по-скоро индийски, но пък се отнасяха с тях като към част от семейството. Изражението му придоби сериозен вид и с тих тон, за да не го чуят, ми разказа следното. По време на една негова командировка в Южна Индия е срещнал семейство с 5 деца, живеещо на улицата и умиращи от глад. Родителите на момичета са го помолили да вземе двете сестри, да ги образова и да се грижи за тях, защото съдбата им ще бъде като на родителите им. Не е мислил дълго. Сега плаща образованието на по-голямата, а сестра й ще бъде наред след няколко години. Те помагат за домакинството, а той се грижи за тях, да бъдат честни и образовани, с ценности и да развиват добри качества. Много ме докосна тази история. 

Преди лягане го питах колко рано мога да помоля за кафе преди закуската, защото исках да отида на сутрешната молитва в манастира, но не исках да стават рано заради мен. Той ми отговори, че когато кажа – тогава. Последва несъгласие от моя страна, защото наистина не исках никой да се съобразява с мен, но той каза: „Ще стана когато трябва. Това е голямата мечта на живота ти и аз държа да направя всичко, което зависи от мен да запомниш това място по най-добрия начин, така както си го мечтала.“ Беше „уаууу“. Питах свенливо „в шест?“, а той се засмя и каза, че става всяка сутрин в 4 часа, качва се в планината и се моли до ступата, която той е построил за семейството си. Разбрахме се. 

Следващият ден беше изцяло посветен на манастира, а после трябваше да тръгваме. Помолихме шофьора да спре на ресторантчето за да се сбогуваме с хората, които вече бяха там. Благодарих им за вдъхновението… 

Ламаюру беше и мястото, където бих останала да живея поне една година без да се замислям, ако нямах за какво да се прибирам в България. Не заради хората, а заради потапящото чувство на пълен покой, което се усеща навсякъде, и в манастира, и по улиците на селцето. 

Манастирът Ламаюру (Lamayuru Monastery), основан през 11-ти век, също е бездънна съкровищница, пълен с толкова истории, че няма как да не повярваш в чудеса. Той е един от най-старите манастири в Ладак и в миналото е бил най-важният Бон манастир в целия регион. Може би затова и историите са свързани с магии и различни проявления на силата, като хората казват, че се случват и днес. Склонна съм да вярвам на разказите. 

снимка: Петър Паунчев