Навсякъде в Странджа има светилища, параклиси и свещени
лечебни извори, които хората тук наричат аязми. Особена почит се отдава на
някой от тях: Индипасха, пещерата на Света Марина и Влахов дол.
Не бях ходила на нито едно от тези мистични светилища, до тази
неделя. Пътят ме заведе на Влахов дол. Почти разбихме колата, докато минавахме
по черния горски път, с много дупки и „невидими” камъни. Когато пристигнахме,
се изненадах от многото хора, които бяха се събрали, някой още от предната
вечер. Едни пиеха кафе, други правеха курбан, трети почиваха под шарената
сянка. До обяд вече имаше над 180 души от цялата страна, четирима гърци, една
немска и няколко български телевизии, всички дошли заради този древен обичай.
Не бях много на ясно какво предстоеше да се случи и следях
всичко с широко отворени очи, да не би да пропусна нещо. Тъкмо мислих да се
разходя из района, когато чух в далечината
тъпани и гайди. Цялото жужене от човешки гласове замлъкна.
Появи се колона от хора, като първите носеха икони. Шествието се насочи към
реката, където изпълняващите ритуала се „смиха” в свещената аязма. Натопиха
здравец във водата и напръскаха присъстващите. Вярва се, че на този ден водата
е най-лековита. Иконите на отделните села се носеха на ръце до специалното им
одърче, където се поставяха и окадяваха с тамян. След това хората минаваха и
палеха свещи, целуваха ги, поставяха дарове - питки, кърпи, пари... Музиката,
която не спираше, усилваше усещането за магия.
През цялото време, гореше малък огън, за предстоящия танц.
Младото момче, което свиреше на тъпана и пееше, се събу, взе в ръце една икона
и започна да танцува в жаравата. След него влезе още едно момче, и още едно.
Около огъня се започна хоро, което скри тайнството, от обектива на некадърните
фотографи като мен. От човешките стъпки, жарта бързо изстина.
По едно време се свестих и се замислих за този стар обичай,
който се е съхранил през вековете единствено заради дълбоката вярата. Това, на
което присъствах, беше нещо истинско.
Влахов дол, или Голямата аязма, е известна още като Родината
на нестинарите. Мястото се намира между петте странджански села Граматиково,
Сливарово, Българи, Кондолово и Кости. Това е мястото, където са играли първите
нестинари. Неделята преди празника на 3 юни, денят на светците Константин и
Елена, хората се събирали в тази местност и се подготвяли за ритуала. Тук ги е
„прихващало” и танцували в огъня цяла нощ. По време на танца, някой от тях
имали пророчески предсказания, които винаги се сбъдвали. На това място е
растяло орехово дърво-близнак, от което са направени нестинарските икони на
селата Българи и Кости.
За тази местност има и други легенди. Една от тях е свързана
с елена, който сам идвал за да бъде принесен в жертва, в чест на Св. Константин
и Елена. Той пристигал спокойно, полягал да почине, а после сам отивал да
постави главата си на жертвения камък. Една година обаче, хората не изчакали да
си почине и го убили неподготвен и уморен. Повече никога не дошъл елен на този
ден.
Има само предположения за произхода на думата „нестинар”.
Едното от тях означава „в огнището”, идващо от старогръцки език. Другото
значение идва от „анаста”, което значи змия. В древността един от образите на
Великата богиня–майка е змия, а в миналото нестинарите са играели в огъня, в
деня на светицата Света Марина, която е господарка на змиите. Много интересно
е, че в Северна Гърция, възрастните нестинарки съскат докато танцуват, без
могат да обяснят защо го правят.
Нестинарите наричат вярата си „закон”, който е задължение на
определени родове. Точно тези родове пазели традицията.
През 20-те години на 20-ти век, Църквата забранява ритуала.
Последният голям панаир на това място е бил през 1947 г. През 2005-та по
инициатива на дирекцията на Природен парк „Странджа”, древната традиция се
възстановява.
Няма коментари:
Публикуване на коментар