12 януари 2012

Изненадващо се разбих в прибоя... Преди това тридесет години плуване в морето, без да знам, че имало бряг. Е, има. Уплашена, но не до шок, натрошена от удара, с разкъсана кожа и водорасли в косата, се свестявам. Опитвам се да стана, но не зная как да ползвам краката си. Над мен – чайки. Зад мен – минало. Пред мен – Голямото светло непознато.
Сега е болката от удара. Ще почакам.

Тялото ми е покрито с рани. Познавам ги. Стари и уж зарастнали, сега всичките са се отворили. Красиви са. По тях може да се чете и да се пишат романи. Солената вода ги ближе, щипе и стърже в тях. Преглъщам.

Оглеждам се и започвам да Виждам света. Разбирам, че от удара в прибоя съм загубила очилата си за „позитивно самозаблуждение“. Сякаш проглеждам за кой ли път като за първи път. Хората вече не са толкова изключителни и прекрасни до доказване на противното. Виждам неувереност, комплекси, неискреност и тотална обърканост от всичките ежедневни роли. Но и любов. Плаха, често неизразена, но любов. В тълпата – самородни диаманти. Някои толкова силно блестящи, че викат да се взираш в тях и да възклицаваш. И като се взреш виждаш есенцията на живота – простота.

Останалите са гладни. Търсят отвън онова, което им е нужно, за да са щастливи. Декорират си живота с важност, със значения и велики смисли. Вече нямам какво да им дам. Всичко излишно остана в морето. Целият ми багаж, който трупах с години, уж като опит и знание, изведнъж ми дотежа. Аз изхвърлих него, а морето изхвърли мен.

А любовта на моя досегашен, забавен до абсурдност живот се оказа куче. Красив, мъдър, жълт екземпляр на осем години, с очи пълни като Вселената. През тях се научих на любов. Свободна, чиста, взаимноутвърждаваща, неискаща и радостна. И то каква Радост!

Раните ми доставят мазохистично удоволствие, усмихвам се... Нямам какво да губя. Нямам и какво да печеля. Мога само да бъда.

Дълбоко от корема се надига удивлението. Не е останало в куфарите с излишен багаж.

Изправям се на краката си и тръгвам да преоткривам света. Благодаря...



Фотография: Iva Jauss

1 коментар:

Анонимен каза...

Аз благодаря! Покрай цялото блъскане в морето мислите ми изчезват и се превръщат в усещания, неясни и различни по цвят, но без мирис и без възможност за ясна завършеност. Много пъти се губим и всеки такъв път е различен, старата формула не важи, а "очилата за позитивно самузаблуждение" накрая започват да стягат носа.
Четейки те успявам реално да видя мислите си.
Успех!
И най-искрено Благодаря!